Добре дошли! - Page 54 - Форум на АА в България

[ Ново съобщение · Потребители · Правила на форума · Търсене · RSS ]
Forum moderator: elica  
Форум на АА в България » AA Форум » Форум на Анонимни Алкохолици » Добре дошли!
Добре дошли!
emabook Дата: Четвъртък, 27-06-2019, 8:12 AM |Съобщение 796
С опит
Група: Потребител
Постове: 57
Статус: Извън линия
Всичко е така, но форума трябва да е по-жив!
 
July Дата: Събота, 06-07-2019, 4:51 PM |Съобщение 797
С опит
Група: Администратор
Постове: 326
Статус: Извън линия
emabook, сбирките са по-живи smile
 
psyxoo Дата: Четвъртък, 11-07-2019, 0:46 AM |Съобщение 798
С опит
Група: Потребител
Постове: 21
Статус: Извън линия
rominageorgieva90

Не си мисли, че вие жените сте по слаби или по-параноични и по трудно може да се откажете от пиeнeтo от нас. Това е някаква заблуда, заблудата на алкохола, че нe всички сме равни, и имаме проблем и единственото решение е пиенето. A всъщност пред порока всички сме равни, няма жени, няма мъже всички сме на един хал. Проблема ние е във главите , всеки бори проблеми чрез пиене и аз спирах и почвах и така до незнам до кога. Hо усещам трябва да се спре. Tука не опира кой е по силен като човек, тука е до нагласа, дали човек има за какво да се бори и дали има подкрепа, пиян съм в момента и аз и го пиша това, но не трябва да ни е такова мисленето, всички имаме същия проблем няма значение кой e слаб кой e силен. Наистина ще е добре поне тук във форума да има повече дискусия, след прочитане и писане във темите, на мен поне във началото ми помогна доста и се отказах да чета и комуникирам , започнах да се боря сaм, но виждам че не става. Следващия вариант е онлайн сбирка или на живо, решен съм да го спирам напълно пиенето,  знам че е трудно но трябва, има за кой и за какво да се боря.
 
emabook Дата: Четвъртък, 18-07-2019, 7:06 AM |Съобщение 799
С опит
Група: Потребител
Постове: 57
Статус: Извън линия
Някой нещо да сподели как е как се справя....
 
rominageorgieva90 Дата: Понеделник, 22-07-2019, 10:15 AM |Съобщение 800
От скоро
Група: Потребител
Постове: 6
Статус: Извън линия
Здравейте. 

Започвам шести ден на трезвеност, макар да не е кой знае какво съм доволна от себе си. Всеки един ден е малка победа в сравнение с години наливане с всякакъв алкохол. Това, което ми направи силно впечатление, е че нямам кой знае каква абстиненция, което е истинска мистерия за мен. Изнервена съм - факт. Особено и главно вечер се изнервям и започва да ми се пие. Усетих леко потене първите три дни, но не мога да кажа със сигурност дали беше от това или от задухът и топлото време. С две думи, очаквах да е много по-лошо. Имам контакт с други хора в моето положение и всеки се оплаква от ужасителни абстиненции. Не знам по каква причина при мен минава доста по-леко. Има ли вероятност да ме удари в по-късен етап?
Другото, което исках да споделя точно тук. Нещото, което ми прави огромно впечатление от много време..
За щастие имам до себе си прекрасни близки и половинка, които са до мене неотлъчно в тази борба. Но за пореден път ми прави впечатление едно конкретно явление. Сега тук ще поговоря малко не за хората, като нас - които пият. Искам да поговоря за хората, които НЕ пият. Била съм във всякакви етапи от живота си. Такива, в които съм пила месеци до напикаване и такива, в които съм се борила за трезвеност и по-нормален живот. И в двата случая около себе си имаме предимно хора, които не пият. И техните странни интерпретации защо живеем така, как трябва да се справим с това и прочее и прочее. Не знам за вас, но мен лично цялата тази маневреност леко ме изнервя.
Да, факт... хората, които нямат подобен проблем е трудно да разберат същината му. Но защо в такъв случай мнение и препоръки се сеят надлъж и нашир без тези хора да имат някакво понятие през какво минаваме ние? Алкохолизмът като такъв. както и всяка друга зависимост имат толкова много форми, причини, измерения и състояния. Най-много обичам репликата '' Ти давиш НЕЩО в това пиене''. Опитвала съм се стотици пъти да обясня на хората около себе си, че много рядко ''давя'' нещо в пиенето си. Истината е , че на мен просто ми се пие. Пие ми се, защото ми харесва да пия. Харесва ми вкусът на алкохола, харесва ми чувството на абсолютна безсмъртност, което той ми дава. Понякога дори ми харесва да съм пияна. Но пияна до някаква конкретна степен. Това е самата истина. Да, с времето се научих, когато имам проблем или се случи нещо приятно или неприятно да пия обезателно. Но това съвсем не значи, че ''давя нещо'' или че ''изпивам проблемите си''. Изобщо, ужасно трудно е да обясниш на хора, които не ядат от твоята баница, защо ти я ядеш? И понякога е изморително да обясняваш нагледно защо ти си се превърнал в алкохолик. Изключително НЕ Е задължително да е породено от някакъв проблем в детството, миналото или настоящето. После идва момента, в които хората започват да ти обясняват как ''не можеш ли просто да спреш? толкова ли нямаш воля. казваш спирам и спираш''. oh well... никой не си задава въпроса дали ако ставаше така, щеше светът да е претъпкан със сбирки, клиники и програми за отказване от дадено вещество. Та...за пореден път се убеждавам, че всеки е много богат на думи. Много богат на мнения и съвети. Което е изтощително за зависимия. Искаше ми се да го споделя, защото за пореден път ми прави впечатление тази тенденция. Радвайте се, когато имате около себе си хора, които ги е грижа за вас и искат да бъдат до вас и да ви помогнат. Но доста често хората не знаят как и оттам става още по-голямо напрежение.
 
demetra Дата: Четвъртък, 01-08-2019, 6:22 PM |Съобщение 801
От скоро
Група: Потребител
Постове: 5
Статус: Извън линия
Днес бях на психиатър, явно не мога да се справя сама. Още като видя, как ми треперят ръцете и й стана ясно за абстиненцията. Предписа ми коаксил сутрин и обед и конвулекс вечер за сън. Някой, дали ги е пил - да сподели мнение. От почти 24 часа не съм пила, но цялата се треса, потя, дано от конвулекса заспя довечера, че и с това - проблем..
 
July Дата: Петък, 02-08-2019, 8:00 PM |Съобщение 802
С опит
Група: Администратор
Постове: 326
Статус: Извън линия
http://www.aa-bg.info/load....2-1-0-1Книгата "Анонимни алкохолици"

Ние, членовете на “Анонимни алкохолици” вярваме, че за читателя ще бъде интересно да се запознае с медицинската оценка на програмата за възстановяване, описана в тази книга. Несъмнено убедителните доказателства трябва да бъдат представени от медици, които имат наблюдения над страданията на нашите членове и са били свидетели на нашето възстановяване. Добре известен доктор, главен лекар на водеща в страната клиника за лечение на алкохолизма и наркомании, даде на “Анонимни алкохолици” следващото писмо:
До всички заинтересувани:Аз съм се специализирал в лечението на алкохолизма в продължение на много години.В края на 1934 лекувах пациент, който, макар и компетентен и преуспяващ бизнесмен, беше алкохолик от онези случаи, които бях започнал да приемам за безнадежни.По време на третия курс на лечение той достигна до някои идеи относно един възможен начин за възстановяване. Като част от собственото си лечение той започна да представя схващанията си пред други алкохолици, като настояваше, че и те самите трябва да постъпват по същия начин с други болни. Това се превърна в основата на едно бързо разрастващо се братство, съставено от тези хора с техните семейства. Този човек и повече от сто други очевидно се бяха възстановили.Лично аз познавам много случаи, при които другите методи се бяха провалили изцяло.Тези факти са от изключително значение от медицинска гледна точка; поради огромните възможности за разрастването на тази група, те могат да означават нова епоха в историята на алкохолизма. Може би тези хора държат в ръцете си средство за възстановяване на хиляди други в същото положение.Можете с пълно доверие да се отнесете към всичко, което разказват за себе си.Най-искрено ваш, д-р Уилиам Силкюрт Лекарят, който по наша молба ни даде това писмо, бе така любезен да изложи своите виждания в по-обширно изявление, представено по-долу. В това изявление той твърди, че ние, които сме изстрадали мъченията на алкохолизма, трябва да вярваме, че тялото на алкохолика е също толкова увредено, колкото и неговия ум. Не ни стигаше само това да чуем, че не можем да се приспособим към живота, че бягаме от действителноста или че имаме дори психически отклонения. За някои от нас тези неща бяха до известна степен, всъщност до голяма степен - верни. Но ние сме сигурни, че и телата ни боледуваха. Ние сме убедени, че всяко описание на алкохолика, в което не е включен този физически фактор, е непълно.Теорията на лекаря, че сме алергични към алкохола, представлява интерес за нас. Тъй като не сме специалисти, може би нашето мнение относно правилността на това схващание няма особено значение. Но като бивши проблемни пиячи можем да заявим, че неговото твърдение има смисъл. То изяснява много неща, за които иначе не бихме намерили обяснение.Въпреки че нашата програма е изградена на духовна и алтруистична основа, ние сме привърженици на болничното лечение за тези алкохолици, които са прекалено объркани или интоксикирани. В повечето случаи е необходимо да се избистри умът на човека, преди да подходим към него, тъй като в такъв момент ще му бъде по-лесно да разбере и приеме това, което му предлагаме. Лекарят пише:Темата, представена в тази книга, според мен има огромно значение за хората, засегнати от алкохолна пристрастеност.Казвам това след дългодишен опит като Главен лекар на една от най-старите болници в страната, в която се лекуват хора, пристрастени към алкохола и наркотиците.Поради това изпитах истинско удовлетворение, когато ме помолиха да добавя няколко думи към една тема, която е представена толкова майсторски на тези страници.Ние лекарите, отдавна си даваме сметка, че алкохолиците се нуждаят изключително много от някъкъв вид морална психология, но приложението й бе свързано с трудности, надминаващи очакванията ни. Може би с ултрасъвременните стандарти и научния поход към всяко нещо ние не сме подготвени достатъчно, за да успеем да приложим силите на доброто, които стоят извън нашето синтезирано познание.Преди много години един от водещите автори на тази книга бе на лечение в нашата болница и по време на своя престой той възприе някои идеи, които веднага започна да прилага на практика.По-късно той помоли да му бъде разрешено да разкаже историята си на други пациенти на болницата и след известни колебания ние се съгласихме. Случаите, които проследихме внимателно, бяха изключително интересни; всъщност много от тях бяха смайващи. Така както ги опознахме, безкористността на тези хора, пълното отсъствие на стремеж към някаква изгода, техния дух на съпричастие наистина могат да вдъхновят човек, който дълги години е полагал усилия в областта на алкохолизма. Те вярват в себе си, но още повече вярват в Силата, която издърпва хроничните алкохолици от преддверията на смъртта.Разбира се, алкохоликът трябва да бъде освободен от физическия стремеж към алкохола, а за това често се налага определено болнично лечение, за да могат след това психологичните мерки да доведат до максимално въздействие.Ние вярваме - и изказахме това предположение преди няколко години - че действието на алкохола върху тези хронични алкохолици е проява на алергия; че непреодолимото желание за пиене е явление, което се проявява само при тази група, но никога при средностатистическития умерен пияч. Този алергичен тип пиячи никога не могат да употребяват алкохол в каквато и да е форма без опасност от реация, а щом като веднъж са си изградили навик и немогат да се откажат от него, след като са загърбили самоувереността си, опората в човешки неща, проблемите им започват да ги затрупват и стават невероятно трудни за преодоляване.Празните емоционални призиви рядко помагат. Посланието, което може да привлече и задържи интереса на тези алкохолици, трябва да има дълбочина и тежест. В почти всички случаи идеалите им трябва да се основават на сила, по-могъща от тях, за да могат те отново да изградят живота си.Ако мислите, че за психиатри, които ръководят болница за алкохолици, сме прекалено сантиментални, застанете до нас за известно време на огневата линия и вижте трагедиите, отчаяните съпруги, малките деца; нека решаването на тези проблеми се превърне в част от ежедневната ви работа и дори в част от съня ви; тогава и най-циничните няма да се учудват защо сме възприели и подкрепяме това движение. Имайки зад себе си дългогодишен опит, ние чувстваме, че не сме открили нищо, което да е помогнало за възстановяването на тези хора повече от това алтруистично движение, което сега се разраства сред тях самите.Мъжете и жените пият, преди всичко защото харесват ефекта, породен от алкохола. Усещането е толкова неустоимо, че дори когато признават, че алкохолът уврежда, след известно време не могат да отличат истинското от лъжливото. На тях животът им на алкохолици им изглежда единственият им нормален живот. Те са неспокойни, раздразнителни и недоволни, ако не могат отново да изпитат чуството на облекчение и комфорт, което настъпва веднага след поемането на няколко чашки - онези чашки, които те виждат, че другите поемат безнаказано. След като са отстъпили пред желанието отново, така както правят много други, и се появи пристрастието, те минават през добре изветните фази на запой, от които излизат с угризения на съвестта и с твърдото решение никога повече да не пият. Това се повтаря отново и отново, и ако не претърпят пълна психическа промяна, надеждата тези хора да се възстановят е съвсем малка.От друга страна - колкото и странно да изглежда това за хората, които не разбират, -- щом веднъж настъпи психическа промяна, същия този човек, който преди изглеждаше обречен, които преди имаше толкова проблеми, че изглеждаше невъзможно някога да успее да ги разреши, изведнъж с лекота успява да контролира желанието си да пие, като от него се изисква единствено да следва няколко прости правила.Към мен са отправяни искрени и отчаяни призиви: “Докторе, не мога да продължавам така! Имам всичко, за което си струва да се живее! Трябва да спра, но немога! Трябва да ми помогнете!”Изправен пред този проблем, ако лекарят е откровен пред себе си, той понякога трябва да признае собствената си безпомощност. Въпреки че влага всичко, на което е способен, това често не е достатъчно. Чувства, че за да се постигне основната психическа промяна, понякога е необходимо нещо повече от човешките сили. Въпреки че общия брой на възстановените след психиатрично лечение е значителен, ние лекарите трябва да признаем, че сме постигнали много малко за решаване на цялостния проблем. Много хора не се поддават на обичайния психологически поход.Не съм съгласен с тези, които приемат, че алкохолизмът е изцяло въпрос на умствен контрол. Имал съм много пациенти, които, например в продължение на месеци бяха работили върху даден проблем или сделка, а на определена дата нещата трябваше да бъдат уредени благоприятно. Ден или два преди определената дата те пийваха по малко. И непреодолимото желание за алкохол изведнъж изместваше всичките им интереси до такава степен, че не се явяваха на важните срещи. Тези хора не пиеха, за да избягат; те пиеха, за да преодолеят едно желание, което бе извън умствения им контрол.Непреодолимото желание за пиене води до редица положения, поради които хората са готови да принесат върховната жертва, но не и да продължат да се борят.Класифицирането на алкохолиците е много трудно, а неговите детайли не са обект на тази книга. Има, разбира се, психопати, които са емоционално неустойчиви. Ние всички познаваме този тип хора. Те постоянно “зарязват завинаги”. Страдат от прекалени угризания на съвестта и правят много планове, но никога не взимат решение.Има хора от типа на този, който не желае да си признае, че не може да пие. Той планира различни начина на пиене. Сменя вида алкохол или обкръжението си. Има хора от типа на този, който винаги вярва, че след известен период от време, в които не е пил нищо, може отново да пие без каквато и да е опасност. Съществува и маниакално-депресивен тип, който вероятно приятелите му най-трудно могат да разберат и за който може да се напише цяла глава.Освен това има и хора, които са напълно нормални във всяко едно отношение, с изключение на въздействието на алкохола върху тях. Те често са способни, умни, дружелюбни хора.Всички те, както и много други, имат една обща черта: не могат да започнат да пият, без да се появи непреодолимото и неконтролируемо желание да продължат. Това явление, както вече посочихме, вероятно е проява на алергия, която отличава тези хора и ги обособява в отделна категория. Нито една от известните ни форми на лечение не е успявала да го изкорени окончателно. Единственото средство, което трябва да им предложим, е пълното въздържание.Това твърдение ни хвърля веднага в горещи спорове. Много е написано както за, така и против него, но общото становище между лекарите е, че повечето хронични алкохолици са обречени.Какво е решението на проблема? Вероятно най-добре ще успея да отговоря като разкажа за опита, който натрупах с един от пациентите си.Година преди въпросния случай, в болницата бе доведен човек за лечение от хроничен алкохолизъм. Беше само частично възстановен след кръвоизлив на стомаха и вероятно имаше патологични умствени нарушения. Беше загъбил практически всичко, за което си струва да се живее и можеше да се каже, че живее, само за да пие. Той откровено признаваше и вярваше, че за него няма надежда. След отстраняване на алкохола не бе открито трайно мозъчно увреждане. Той прие програмата, очертана в тази книга. След една година дойде да ме посети и аз изпитах странно усещане. Познах го по името и отчасти разпознах чертите му, но всяка прилика завършваше дотук. От една трепереща, отчаяна, изнервена развалина, се бе появил човек, изпълнен с увереност и удовлетворение от живота. Поговорих с него за известно време, но не бях в състояние да си наложа да приема, че съм го познавал някога. За мен това бе напълно непознат човек и така си тръгна. Измина дълго време без той да се върне към алкохола.Когато изпитвам потребност от морална подкрепа, често си мисля за друг пациент, представен от известен лекар от Ню Йорк. Пациентът сам си бе поставил диагнозата и след като бе решил, че положението му е безнадеждно, се бе скрил в една изоставена барака, решен да умре. Той бе намерен от една спасителна команда и ми бе доведен в окаяно състояние. След физическото му възстановяване, той проведе с мен разговор, в който откровено заяви, че смята всяко лечение за излишно пилеене на усилия, ако не мога да му гарантирам, което никoй друг не бе правил, че в бъдеще ще има необходимата “сила на волята”, за да се противопостави на желанието за пиене.Алкохолният му проблем бе толкова сложен, а депресията му толкова задълбочена, че приехме, че единствената надежда за него е това, което тогава наричахме “морална психилогия”, като се съмнявахме дали дори тя ще има някакъв ефект.И все пак той “се предаде” на идеите, представени в тази книга. От дълги години не е пил. Виждам го отвреме на време и той сега е един завиден представител на човечеството.Искрено съветвам всеки алкохолик да прочете старателно тази книга и дори в началото да е искал да се надсмее, може би ще пожелае да се помоли.д-р Уилиям Д. Силкюрт
 
demetra Дата: Събота, 03-08-2019, 9:11 AM |Съобщение 803
От скоро
Група: Потребител
Постове: 5
Статус: Извън линия
Откакто бях на психиатър - не пия. Само 3 дни са минали, но предвид 2 години ежедневно оливане - е нещо. Медикаментите не са панацея, но ми облекчиха абстиненцията. А като се освестих от алкохолния делир след ден, два, помислих и за себе си. Не е лошо човек да е егоист в някаква степен, даже е здравословно. Отидох на козметик, купих си нови дрехи - върна ми се желанието за живот. Снощи имах скандал с половинката. Обикновено в подобна ситуация веднага посягам към водката да се успокоя. Щом издържах без да пия, мисля е добре. Дано успея и занапред.
 
July Дата: Събота, 03-08-2019, 7:38 PM |Съобщение 804
С опит
Група: Администратор
Постове: 326
Статус: Извън линия
Градчето в Нова Англия, където ни изпратиха да служим, беше обхванато от военна треска. Ние, младите, току-що произведени офицери от Плетсбърг бяхме поласкани, когато жителите на града ни канеха в своите домове и ни караха да се чувстваме герои. Имаше любов, овации, война; върховни моменти, редуващи се с веселие и забрава. Най-накрая бях част от живота и в моментите на възбуда открих алкохола.
Забравих предупрежденията и силните предубеждения на близките си към пиенето.
В определеното време отплувахме към „онова място”. Бях много самотен. И отново се обърнах към алкохола.
Акостирахме в Англия. Посетих Катедралата в Уинчестър. Развълнувано бродих наоколо. Вниманието ми бе привлечено от хумористичното стихче, изписано върху стар надгробен камък:
Тук почива един гренадир от Хемпшър,
който намери смъртта си,
докато пиеше студена бира.
Добрият войник никога не е забравен –
загинал било от мускет,
било от чашката.
Зловещо предсказание, но аз не му обърнах внимание.
На двадесет и две години, ветеран от чуждоземните войни, най-накрая се прибрах у дома. Въобразявах си, че съм водач, та нали хората от моята рота ми бяха връчили специален подарък в знак на уважение? Мислех, че талантът ми за ръководене ще ме издигне до върховете на огромни предприятия, които щях да управлявам с твърда ръка.
Преминах през вечерен юридически курс и получих място на следовател в една застрахователна компания. Бях тръгнал по пътя към успеха. Щях да докажа на света, че съм важен човек. Работата ми ме отведе към Уол Стрийт и малко по малко започнах да се интересувам от пазарите. Много хора губеха пари, но някои ставаха много богати. А защо да не бъда аз? Едновременно с правото изучавах икономика и бизнес. Тъй като бях потенциален алкохолик, почти се провалих на курса по право. На един от изпитите бях прекалено пиян, за да мога да мисля или да пиша. Въпреки че все още не пиех непрекъснато, жена ми се тревожеше. Водехме дълги разговори, в които се опитвах да я успокоявам като казвах, че гениалните мъже са създавали най-добрите си проекти в пияно състояние; че най-добрите постижения на философската мисъл са създадени по този начин.
Докъм края на следването си си дадох сметка, че правото не е за мен. Притегателната сила на Уол Стрийт ми бе въздействала. Водещите финансисти и бизнесмени бяха мои кумири. От това съчетание на алкохол и борсови спекулации започнах да кова оръжието, което един ден щеше да се обърне като бумеранг срещу мен и почти да ме унищожи. Живеейки скромно, жена ми и аз спестихме 1000 долара. Вложих ги в акции, които по това време бяха евтини и не особено популярни. С основание си мислех, че те ще се покачат някой ден. Не успях да убедя моите приятели брокери да ме изпратят да наблюдавам фабриките и предприятията, но жена ми и аз решихме да тръгнем сами. Бях си изградил теорията, че повечето хора губят пари на борсата, защото не познават пазарите. По-късно открих и много други причини за това.
Напуснахме работа и отпътувахме на мотор, чийто кош беше препълнен с палатка, одеала, дрехи за едно преобличане и три огромни тома на един финансов справочник. Приятелите ни смятаха, че трябва да бъдем освидетелствани. Може би бяха прави. Бях спечелил от някои спекулации, така че имахме малко пари, но веднъж работихме цял месец в една ферма, за да не теглим от малкия си капитал. Това беше последния честен труд, извършен от собствените ми ръце за дълъг период от време. За една година пребродихме цялата източна част на Съединените щати. В края на годината докладите ми до Уол Стрийт ми осигуриха щатно място и правото да използвам една голяма разплащателна сметка. Правото да взимам самостоятелни решения ми донесе още пари, като печалбата ни през тази година възлезе на няколко хиляди долара.
През следващите няколко години съдбата ми изпрати пари и слава. Бях сполучил. Преценките и идеите ми бяха последвани от мнозина и носеха милиони. Това беше големият бум от края на двадесетте години – всичко кипеше в опиянение.
Пиенето обсебваше и тонизираше живота ми. В скъпите заведения, в които се свиреше джаз, беше шумно. Всички пилееха с хиляди и говореха за милиони. Присмехулниците можеха да се присмиват. И да вървят по дяволите. Бях заобиколен от лекомислени приятели.
Пиенето ми се задълбочаваше все повече, като продължаваше през целия ден и почти всяка нощ. Укорите на приятелите ми завършваха с кавги и аз се превърнах във вълк единак. В разкошния ни апартамент се разиграха много неприятни сцени. Нямаше истинска изневяра, защото предаността към жена ми, подпомагана понякога от тежкото пиянство, ме спаси от тази беда.
През 1929 г. се запалих по голфа. Веднага заминахме за провинцията, за да може жена ми да ръкопляска, докато се опитвах да задмина Уолтър Хейгън. Алкохолът ме победи много преди да успея да достигна Уолтър. Сутрин ръцете ми трепереха. Голфът ми даваше възможност да пия всеки ден и всяка нощ. Беше приятно да се мотая из изключителното игрище, пред което толкова много се прекланях като хлапе. Придобих безупречния загар на преуспяващите. Местния банкер ме гледаше как размахвам тлъсти чекове с насмешлив скептицизъм.
Внезапно през октомври 1929 г. адът се отвори под Нюйоркската борса. След един от тези ужасни дни се довлякох от един бар до една кантора в борсата. Беше 8 ч. – пет часа след затварянето на борсата. Телеграфът все още работеше. Втренчих се в парченце от лентата, на което пишеше XYZ-32. Сутринта беше 52. Бях разорен, така както и много мои приятели. Вестниците пишеха за мъже, самоубили се, скачайки от кулите на Големите Пари. Това ме отврати. Аз не бих скочил. Върнах се обратно в бара. Приятелите ми бяха изгубили за няколко часа няколко милиона – е, и какво от това? И утре бе ден. Колкото повече пиех, толкова повече се възвръщаше старата решимост да победя.
На следващия ден се обадих по телефона на един приятел в Монреал. Бяха му останали доста пари и беше на мнение, че е по-добре за мен, ако отида в Канада. През следващата пролет живеехме както по-рано. Чувствах се като Наполеон, завърнал се от Елба. Не се страхувах от Св. Елена! Но пиенето отново ме победи и моят щедър приятел трябваше да ме изостави. Този път бяхме окончателно съсипани.
Отидохме да живеем при родителите на жена ми. Намерих си работа; след една кавга с таксиметров шофьор я загубих. За щастие никой не можеше да предположи, че през следващите пет години нямаше да имам истинска работа и че щях да пия непрекъснато. Жена ми започна да работи в един универсален магазин и когато се прибираше смазана от умора, ме намираше пиян. Превърнах се в нежелан навлек на борсата.
Алкохолът престана да бъде лукс – превърна се в необходимост. Долнопробен джин, две бутилки дневно, често и три, се превърнаха в ежедневие. Понякога някоя дребна сделка ми носеше по няколкостотин долара и успявах да платя дълговете си в баровете и магазините. Това продължи безконечно и започнах да се будя много рано, като треперех неудържимо. Трябваше да изпия чашка джин и половин дузина бири, за да успея да хапна нещо за закуска. И въпреки това все още си мислех, че мога да контролирам положението, а имаше и периоди на трезвост, които възкресяваха надеждите на жена ми.
Постепенно нещата се влошиха. Къщата бе иззета от притежателя на ипотеката, тъща ми умря, а тъст ми и жена ми се разболяха.
След това ми се предостави възможност за печеливша сделка. Акциите се котираха ниско през 1932 г. и бях успял да намеря купувачи. Щях да получа щедър дял от печалбите. След това влязох в страшен запой и тази възможност бе провалена.
Събудих се. Трябваше да престана. Разбрах, че не трябва да пия дори и глътка. Трябваше да престана завинаги. Преди това бях давал много сладки обещания, но жена ми обнадеждена забеляза, че този път се готвех да ги изпълня. Точно такива намерения имах.
Скоро след това се прибрах в къщи пиян. Не бях се съпротивлявал. Къде отидоха добрите ми намерения? Просто не знаех. Дори не се бях замислил. Някой беше сложил чаша пред мене и аз я изпих. Луд ли бях? Сигурно беше така, след като до такава степен ми липсваше способност да предвидя последствията.
Поднових решението си и опитах пак. Измина известно време и увереността бе изместена от самонадеяност. Гледах пренебрежително на фабриките за алкохолни напитки. Сега нищо не можеше да ме уплаши! Един ден влязох в едно кафене, за да се обадя по телефона. Само след се-кунди вече чуках по бара и си поръчвах пиене, като се питах как се случи това. Когато уискито започна да ме опиянява си казах, че следващия път ще се справя по-добре, но сега мога да си позволя да се напия. И се напих.
Не мога да забравя угризенията на съвестта, ужаса и безнадеждността, които ме връхлетяха на следващия ден. Бях загубил смелостта да се боря. Мозъкът ми бе трескав и имах ужасно предчувствие за връхлитаща беда. Не смеех да прекося улицата, защото се страхувах, че ще ми стане лошо и ще ме бутне някой ра`нен камион, защото едва се развиделяваше. В едно денонощно заведение се сдобих с дузина бири. Най-накрая изтерзаните ми нерви се успокоиха. От един сутрешен вестник разбрах, че акциите отново са отишли по дяволите. Е, добре, и аз бях тръгнал натам.
Борсата щеше да се оправи, но не и аз. Това беше ужасна мисъл. Дали да не се самоубия? Не, не сега. После мислите ми се замъглиха. Джинът щеше да ми помогне. И така, две бутилки и всичко потъна в забрава.
Умът и тялото са удивителни механизми, след като моите издържаха на тази агония в продължение на още две години. Понякога крадях от тънкото портмоне на жена ми, когато ме връхлитаха сутрешните ужаси и безумия. Отново се олюлявах пред някой отворен прозорец или пред домашната аптечка, в която имаше отрова, като се проклинах, че съм страхливец. Търсейки спасение, с жена ми бягахме от града към село и обратно. След това дойде онази нощ, през която физическият и душевен тормоз бяха толкоз ужасни, че се уплаших да не разбия прозореца и да не скоча долу. По някакъв начин успях да довлека дюшека си до по-долен етаж, за да не се метна. Дойде лекар и ми предписа силно успокоително. На следващия ден пиех едновременно джин и успокоителното. От тази комбинация загубих човешкия си облик. Хората се страхуваха, че ще полудея, и аз се страхувах. Когато пиех, почти не можех да се храня и бях двадесет килограма под нормата.
Зет ми е лекар и благодарение на неговата добрина и тази на майка ми ме приеха във водеща за страната клиника за душевно и физическо възстановяване на алкохолици. Под влияние на т. нар. лечение с беладона умът ми се избистри. Хидротерапията и умерените упражнения ми помогнаха много. Най-доброто нещо бе, че се запознах с един любезен лекар, който ми обясни, че макар и да съм егоист и глупак, съм тежко болен човек, както телесно, така и душевно.
Почувствах известно облекчение, когато разбрах, че волята на алкохолиците е учудващо отслабена спрямо алкохола, въпреки че остава силна в други отношения. Неописуемото ми поведение при наличието на отчаяно желание да спра да пия намираше обяснение. Сега, когато разбирах самия себе си, отново се обнадеждих. За три или четири месеца всичко бе прекрасно. Отивах редовно до града и дори спечелих малко пари. Явно това беше отговорът – да опознаеш себе си.
Но всъщност не това беше отговорът, защото настъпи ужасният ден, когато отново пих. Кривата на увреждане на моето духовно и телесно здраве падаше като ски шанца.
След известно време отново постъпих в болницата. Струваше ми се, че идва краят, че завесата пада. Бяха казали на моята уморена и отчаяна жена, че ще умра от сърдечна недостатъчност по време на делириум тременс, или че до една година ще направя мозъчна едема. Скоро трябваше да ме остави в ръцете на гробарите или в приют за душевноболни.
Не беше необходимо да ми казват това. И сам го знаех и почти приветствах тази мисъл. Това бе разрушителен удар за моята гордост. Аз, който имах толкова високо мнение за себе си и за собствената си способност да превъзмогвам препятствия, най-накрая бях притиснат в ъгъла. Сега щях да пропадна в мрака, щях да се присъединя към безконечната върволица на пияниците, които вървяха към дъното. Помислих за горката си жена. Все пак имахме и щастливи моменти. Какво не бих дал, за да оправя нещата. Но вече всичко бе свършило.
Няма думи, за да опиша самотата и отчаянието, с които се сблъсках в блатото на самосъжалението. Бях обкръжен от плаващи пясъци. Бях се сблъскал със силен противник. Бях победен. Алкохолът бе мой господар.
Излязох от болницата треперещ, прекършен човек. Страхът ме отрезви за кратко време. След това дойде коварната лудост на първата глътка и в деня на годишнината от Примирието, 1934 г., започнах да пия отново. Всички се примириха с мисълта, че трябва да бъда затворен някъде или че скоро ще стигна до злочест край. Колко е тъмно точно преди изгрева! Всъщност това бе началото на последния ми запой. Много скоро щях да бъда изстрелян в това, което наричам четвъртото измерение на съществуванието. Щях да позная щастието, спокойствието и смисъла на един нов живот, който става все по-чудесен.
В края на онзи мрачен ноември седях в кухнята и пиех. Мислех си с известно удоволствие, че бях скрил в къщата достатъчно джин за през нощта и следващия ден. Жена ми беше на работа. Чудех се дали ще посмея да скрия пълна бутилка с джин до леглото ни. Щях да имам нужда от нея преди да съмне.
 
July Дата: Събота, 03-08-2019, 7:38 PM |Съобщение 805
С опит
Група: Администратор
Постове: 326
Статус: Извън линия
продължение

Размишленията ми бяха прекъснати от телефона. Бодрият глас на един стар съученик ме попита дали може да дойде. Той беше трезвен. Не беше идвал в Ню Йорк в такова състояние от години. Бях смаян. Носеха се слухове, че е осъден поради алкохолно безумие. Чудех се как е успял да избяга. Разбира се, щяхме да вечеряме и след това открито да си пийнем двамата. Без да ме е грижа за неговото благополучие, аз се опитвах единствено да възкреся духа на миналите дни. Преди години бяхме наели самолет, за да довършим пиенето си. Пристигането му наподобяваше оазис в мрачната пустиня на безсмислието. Точно така – оазис! Така разсъждават пияниците.
Вратата се отвори и аз го видях – сияещ, със свеж тен на лицето. Имаше нещо в очите му. Беше необяснимо променен. Какво се бе случило?
Побутнах една чаша през масата. Той отказа. Разочарован, но любопитен, аз се почудих какво му се е случило. Не приличаше на себе си.
„Хайде, какво има?”, попитах аз.
Той ме гледаше право в очите. Простичко, но с усмивка, ми каза: „Сдобих се с религия.”
Бях ужасен. Значи това било – миналото лято полудял от алкохола, а сега, както изглежда, се беше чалнал по религията. Имаше странен блясък в очите му. Да, старата пушка действително бе обхванат от треска. Но нека да му е хаирлия, нека проповядва. Освен това моят джин щеше да трае по-дълго от неговата проповед.
Той обаче не ми прочете никаква проповед. Съвсем делово ми разказа, че двама мъже се появили в съда и убедили съдията да отмени присъдата му. Разказали му за една простичка религиозна идея и за практическа програма на действие. Това се случило преди два месеца и резултатът беше очевиден. Програмата действаше!
Беше дошъл, за да сподели своя опит с мен – ако исках. Бях шокиран, но ми бе интересно. Наистина интересно. Трябваше да се заинтересувам, защото бях в безнадеждно положение.
Той говори в продължение на часове. В паметта ми изникнаха спомени от детството. Почти чувах гласа на проповедника, както седях в тихите неделни дни там горе, на хълма; виждах как ми предлагат да дам обет за трезвеност, който така и никога не подписах; спомнях си добродушното презрение на дядо ми към някои свещеници и техните деяния; твърдото му убеждение, че в небесните сфери звучи музика, но че проповедникът няма право да му казва как трябва да я слуша; смелостта му да говори за тези неща точно преди да умре – всички тези спомени възкръснаха от миналото. Беше ми трудно да преглъщам.
Онзи ден по време на войната, когато бях в старата катедрала на Уинчестър, отново изникна в паметта ми.
Открай време вярвах в по-висша от мен Сила. Често бях мислил за тези неща. Не бях атеист. Много малко хора са наистина атеисти, защото това означава да храниш сляпа вяра в странното предположение, че Вселената е произлязла от нищото и че безцелно се стреми към никъде. Моите интелектуални герои, химиците, астрономите, дори хората, които се занимаваха с въпросите на еволюцията, предполагаха, че в света действат определени закони и сили. Въпреки някои противоположни становища, аз не се съмнявах, че в основата на мирозданието има дълбок смисъл и ритъм. Как биха могли да съществуват толкова точни и необорими закони, ако не съществуваше разум? Просто трябваше да вярвам в Духа на Вселената, който не познаваше граници във времето и пространството. Но бях стигнал само до там.
Тук се разделях със световните религии и техните свещеници. Когато говореха за моя личен Бог, въплъщение на любовта, всемогъществото и смисъла на живота, аз се дразнех и ума ми се затваряше пред подобни теории.
Признавах, че Христос е съществувал и че е бил велик човек, следван не много точно от тези, които твърдяха, че вярват в него. Намирах моралното му учение за превъзходно. За себе си приемах онези части от него, които ми бяха удобни и не бяха прекалено трудни; останалото пренебрегвах.
Религиозните войни, гоненията и увъртанията, които бяха предизвикани от религиозните спорове, ме отвращаваха. Искрено се съмнявах дали като цяло религиите на човечеството са допринесли за нещо добро. Съдейки по това, което бях видял в Европа и след това, силата на Бог в човешките дела бе незначителна, а човешкото братство бе една мрачна шега. Ако Дяволът съществуваше, то той владееше Вселената и без съмнение господстваше над мен.
Но моят приятел седеше пред мен и ясно заяви, че Бог е направил за него това, което самият той не е успял да постигне. Човешката му воля се бе провалила. Лекарите го бяха обявили за неизлечим случай. Обществото имаше намерение да го постави между четири стени. Така както и аз, той бе признал, че е напълно победен. След това наистина бе възкръснал от смъртта, като се бе издигнал внезапно от дъното до един живот, който бе по-добър от всичко, което бе познавал дотогава!
Нима тази сила идваше от самия него? Очевидно не беше така. В него нямаше повече сила, отколкото в мен в този момент, а аз нямах никаква сила.
Това ме срази. Започнах да мисля, че вярващите все пак имат право. Имаше нещо в човешкото сърце, което бе извършило невъзможното. В този момент преразгледах изцяло възгледите си относно чудесата. Миналото нямаше значение; право пред мен, от другата страна на кухненската маса, седеше истинско чудо. То ми носеше добри вести.
Видях, че моят приятел е не само вътрешно променен. Той си бе създал нова основа. Корените му се бяха закрепили за нова почва.
Въпреки че моят приятел бе жив пример, в мен се таяха останките от предишните ми предубеждения. Думата Бог все още предизвикваше известна антипатия. Когато бе споменато, че може би с Бог мога да вляза в личен контакт, това усещане се усили. Не ми допадаше тази идея. Можех да приема идеята за Съзидателен Разум, Всемирен Разум или Дух на Природата, но се съпротивлявах срещу идеята за Владика на Небесата, колкото и любвеобилен да беше той. По-късно говорих с много хора, които приемаха нещата по същия начин.
Приятелят ми предложи нещо, което в този момент ми се стори съвсем необичайно. Той каза: „Защо не възприемеш свое собствено схващане за Бог?”
Това изявление ме разтърси. То стопи ледената интелектуална планина, в чиято сянка бях живял и треперил толкова много години. Най-накрая достигнах до слънцето.
Просто трябваше да пожелая да повярвам в сила, по-висша от мен. За да започна, не се искаше нищо друго. Видях, че израстването може да започне от тази точка. Върху основата на пълното желание можех да изградя това, което открих в приятеля си. Щях ли да имам тази воля? Разбира се, че щях да я имам!
По този начин се убедих, че Бог се интересува от нас, човешките същества, когато ние Го искаме достатъчно силно. Най-накрая видях, почувствах, повярвах. Завесата на гордостта и предубеждението падна от очите ми. Видях един нов свят.
Истинското значение на моето изживяване в Катедралата се разкри пред мен. За кратък момент бях изпитал нужда и пожелах Бога. Изпитах смирено желание Той да дойде при мен – и Той дойде. Но скоро усещането за Неговото присъствие бе изтласкано от светската суета, която се таеше преди всичко в мен. И така продължи и по-нататък. Колко сляп бях!
В болницата ме освободиха от алкохола за последен път. Лечението се налагаше, защото показвах признаци на делириум тременс.
Тогава аз смирено предложих себе си на Бог, така както тогава Го разбирах, да направи с мен това, което намери за добре. Без никакви задръжки се поставих под Неговото ръководство и се оставих на Неговите грижи. Признах за първи път, че самият аз не представлявам нищо, че без Него съм загубен. Безмилостно се изправих срещу греховете си и пожелах моят новооткрит Приятел да ги отстрани изцяло. Оттогава не съм пил.
Моят съученик дойде да ме посети и аз го запознах подробно с проблемите и недостатъците си. Направихме списък на хората, които бях наранил или спрямо които изпитвах неприязън. Изразих пълната си готовност да се срещна с тези хора и да призная грешките си. Никога нямаше да ги критикувам. Трябваше да направя всичко, което ми бе по силите, за да поправя грешките си.
Трябваше да изпитам новия си начин на мислене, в който Бог бе осъзнат. По този начин здравомислието щеше да се превърне в необичаен начин на мислене. Когато имах съмнения, трябваше да стоя спокойно и да моля да ми бъде посочен пътят и да ми бъде дадена сила, за да се справя с проблемите си така, както Той би искал. Никога не трябваше да искам нещо за себе си, освен ако това не носеше полза за другите. Само тогава можех да очаквам да получа нещо, и щеше да ми бъде дадено много.
Приятелят ми обеща, че когато направя всичко това, ще встъпя в нови взаимоотношение със Създателя си; че ще притежавам всички елементи на един начин на живот, който да отговаря на всичките ми проблеми. Основните изисквания, за да го постигна, бяха вярата в силата на Бог и достатъчно желание, честност и смирение, за да въведа и поддържам новия ред в живота си.
Просто, но не и лесно – за това трябваше да бъде платена определена цена. Трябваше да разруша егоцентризма си. Трябваше да се обръщам за всичко към Отеца на Светлината, който стои над всички нас.
Това бяха революционни и драстични предложения, но в момента, когато напълно ги приех, ефектът им наподобяваше електрически шок. Изпитах чувство на победа, последвано от такова спокойствие и ведрина, каквито дотогава не бях познавал. Бях изпълнен със сигурност. Чувствах се издигнат, като че ли силният, чист вятър на върха на планината издухваше всичко лошо. Бог достига до повечето хора постепенно, но Неговото въздействие върху мен бе внезапно и пълно.
За момент изпаднах в паника и повиках моя приятел лекаря, за да го попитам дали все още съм с ума си. Той с удивление ме слушаше, докато говорех.
Най-накрая поклати глава и каза: „С теб се е случило нещо, което аз не разбирам. Но по-добре се придържай към него. Каквото и да е, то е по-добро от това, което беше преди.” Добрият доктор сега вижда много хора, които минават по същия път. Той знае, че нашият опит е реалност.
Докато лежах в болницата, ми мина мисълта, че има хиляди безнадеждни алкохолици, които може би щяха да бъдат щастливи да получат това, което ми бе дарено. Може би можех да помогна на някои от тях. От своя страна те щяха да работят с други.
Приятелят ми бе подчертал, че е абсолютно необходимо да прилагам тези принципи във всичките си дела. Особено важно бе да работя с други така, както той бе работил с мен. Той казваше, че вярата без дела е мъртва. Колко вярно бе това за алкохолика! Защото, ако един алкохолик не усъвършенства и разширява духовния си живот като работи и се жертва за другите, той не би могъл да преживее бъдещите изпитания и житейски затруднения. Ако не действа, той сигурно отново ще започне да пие, а ако пие, със сигурност ще загине. Тогава вярата наистина ще загине. С нас нещата стоят точно така.
Жена ми и аз се отдадохме с ентусиазъм на идеята да помагаме на други алкохолици да намерят отговор за проблемите си. Моментът беше много подходящ, защото старите ми делови партньори се отнасяха към мен скептично в продължение на година и половина и през този период аз имах много малко работа. По това време не бях много добре и ме заливаха вълни на самосъжаление и чувство на обида. Това понякога почти ме довеждаше до пиене, но аз скоро открих, че когато нищо друго не помагаше, работата с друг алкохолик успяваше да спаси този ден. Много пъти в отчаянието си отивах до старата си болница. След като поговорех на някой човек там, се усещах невероятно приповдигнат и стъпвах на краката си. Това е рецептата, която помага в трудни минути.
Започнахме да се сдобиваме с много нови приятели и между нас се зароди братство, сплотявано от чудесното чувство за принадлежност. Ние наистина се радваме на живота, дори в моменти на напрежение и трудности. Видях стотици семейства да правят първите си крачки по пътя, който наистина води нанякъде; видях най-невъзможните семейни ситуации да се оправят; видях как изчезват горчивината и озлоблението. Видях мъже да излизат от психиатричните клиники и да заемат отново достойно място в семействата си и обкръжението си. Бизнесмени и професионалисти отново си възвръщаха репутацията. Едва ли има някаква форма на неприятности и трагедии, които да не са преодолени от нас. В един западен град и неговите околности има около хиляда като нас и семействата ни. Ние често се срещаме, за да могат новодошлите да намерят братството, което търсят. На тези непринудени срещи могат да се видят от 50 до 200 човека. Ние израстваме по брой и по сила (През 1996 г. АА има повече от 86 хиляди групи.).
Пиещият алкохолик не е привлекателна фигура. Работата ни с тях е понякога изнурителна, комична или трагична. Един нещастник се самоуби в моя дом. Той не можеше или не искаше да приеме нашия начин на живот.
И все пак в нашата работа има много веселие. Предполагам, че някои хора могат да бъдат шокирани от това, че привидно се занимаваме със земни дела и сме неуместно весели. Но под повърхността има едно страшно откровение. Вярата трябва да действа денонощно във и чрез нас или всички ще загинем.
Повечето от нас смятат, че е излишно да търсим повече Утопията. Мечтаната земя е пред нас – точно тук и сега. Всеки ден простичките думи на моя приятел, произнесени в нашата кухня, се умножават и разпространяват в разширяващ се кръг, носещ мир на земята и добра воля на хората.
Бил У., съосновател на АА,
починал на 24 януари 1971 г.
 
mtrx Дата: Неделя, 27-10-2019, 4:49 PM |Съобщение 806
От скоро
Група: Потребител
Постове: 1
Статус: Извън линия
...

Съобщението поправено от mtrx - Неделя, 27-10-2019, 8:31 PM
 
hope Дата: Понеделник, 28-10-2019, 4:54 PM |Съобщение 807
С опит
Група: Потребител
Постове: 1288
Статус: Извън линия
mtrx ... ???
 
Форум на АА в България » AA Форум » Форум на Анонимни Алкохолици » Добре дошли!
Search:

Боже, дари ни смирението да приемаме нещата, които не можем да променим,
смелостта, да променяме нещата, които можем да променим и мъдростта да разбираме разликата.
Hosted by uCoz